Станишев може повече

Анализ на „Защото сме социалисти", в

Анализ на „Защото сме социалисти", в."Култура", автор: Борис Попиванов

Тази книга е почти неуловима за сериозна критика. Като че ли сама се окопава в защитни траншеи, ровове, валове и редути. Коментаторът трябва да се съобрази с твърде много условности, за да не рискува обвинение, че е подминал целта и стреля в съвсем различна мишена. А погрешните и халосни изстрели в читателската рецепция на Станишевия труд набъбнаха застрашително и не можем лесно да се абстрахираме от тях.

Корицата. В обложката на книгата катастрофираха почти всички анализатори. Тя привлече най-голямо внимание и за съдържанието време сякаш не остана. Дори бързият прелет над световната мрежа разкрива изобилие от самодейни блогърски коментари, чийто общ знаменател в огромното мнозинство от случаите е опитът за остроумие върху подбора от лица на картинката. След като отдадат необходимата ирония на обстоятелството, че Станишев, освен като ватман, работи и като писател, авторите се заемат да се забавляват върху присъствието или отсъствието на знакови фигури на корицата. Не твърдя, че всички поддържат еднакво ниво. Политизиращата се българска блогосфера предлага както симпатични и находчиви наблюдения, надхвърлящи средния стандарт на пресата, така и несвързан брътвеж на субекти, които, ако можеха, биха и говорили с четворки и шестици. Но да градиш цяла теза за книга само върху визуални впечатления от една корица, рядко е белег на задълбоченост. Не че изборът на персони, олицетворяващи социалистическата идея, не е ключов въпрос за актуалното програмно мислене на лидер на лява партия. Само с този избор обаче едва ли ще напреднем много. Ще призная, че с един приятел се помъчихме да разпознаем всичките лица, събрани от Станишев, без да ползваме жокер. Справихме се, макар и с леки неточности. Например този, когото упорито мислехме за Тодор Живков, се оказа Пабло Пикасо, а друг, когото сметнахме за Димитър Дъбов, излезе Вили Брандт... Приемам това за наше недоглеждане, а не за метафора на духовно-политическия мащаб и хоризонт на социалистическата партия. Оставям дългите разисквания по темата Баба Тонка и Джон Ленън на други колеги. Прекомерното концентриране в тази насока ни пуска по писта, която отдалечава от Станишев. И ако може все пак да се каже нещо съществено за корицата, то, според мен, се крие в забележителното писмено самопризнание на автора, че идеята за нея е вдъхновена от книгата „Защо сме либерали?" на Ерик Алтерман. Не съм дотам нетактичен, за да питам Станишев дали неговият отговор „Защото сме социалисти" съответства на въпроса „Защо сме либерали?". Но при всяко положение възможната връзка е любопитна и близка до изследваната тематика.

Предговорът. Хрумването да се предоставят встъпителните думи към книгата на изявено и авторитетно перо като Велислава Дърева, разбира се, е сполучливо. Реализацията обаче издига поредното защитно укрепление пред всеки потенциален критик. Текстът на Дърева е в такава степен ироничен и самоироничен, че след неговия прочит усещаш как си попаднал в капан. Ако вземеш насериозно Станишевия труд, можеш да станеш за смях и да те причислят към втреслата се „дълбокомудра теоретична мисла". Ако пък кривнеш към шеги и закачки, можеш да пропуснеш важни послания, които не заслужават лековато отношение. Дърева откровено се подиграва с възмущението на онези читатели, които не са открили на корицата Ленин, Сталин, Мао и Кастро, и в алергичния си пристъп от новия облик на БСП са готови за специализирано медицинско лечение. Поне отчасти е права. Достатъчно е да разгърнем дясната преса в последните месец-два, за да регистрираме по повод на книгата само размахване на скелети от социалистическия гардероб и измъчения контрапункт „защото сме консерватори". Налице е изкушението да се раздразним от перфидното и елегантно славословие на лидера, което предговорът излъчва.

Анти-теорията. Не само предговорът осмива теоретиците и любителите на читанки. И Станишев неведнъж в основния текст подчертава, че не прави теория, а се опитва да изясни практически виждания за мястото и ролята на левицата в съвременния свят. На няколко пъти моливът попада на пасажи, където, според автора, на теория ставало така, а на практика можело и инак. Няма и помен от амбицията на предишни партийни началници да бележат принос в теорията на международното комунистическо и работническо движение. И тази предпоставена антитеоретичност умело защитава от критики позициите на Станишев за лявото и левицата. Ако не сме шефове на БСП и министър-председатели, ще ни е трудно да му опонираме адекватно върху възможните и невъзможните управленски калъпи, в които трябва да се излее социалистическата идея. Ако възразяваме по принцип, авторът ще ни препрати за справка към партийните теоретици и в добрия случай - към новоприетата партийна програма. Срещу тази дилема без полезен ход няма какво да се каже, освен напомнянето, че дори практическите схващания могат да се отнесат към някакво вече разработено теоретично поле; и че всъщност единството на теория и практика е ключово и решаващо послание на същия този човек - Карл Маркс - с интерпретация на когото книгата започва.

Аудиторията. Станишев ясно е посочил каква целева група търси неговият труд. Той разделя обществото на три - безразлични към социалистическата идея, нейни противници и нейни привърженици. Обяснява, че безразличните са такива заради насадения в годините на прехода индивидуалистичен и потребителски морал, противниците мразят не идеята, която не познават, а партията, която е неин носител, а привържениците са разколебани във вярата си и той се обръща именно към тях. С други думи, критиката от несоциалистически и непартийни позиции става неуместна. Това е книга, предназначена за левия електорат, а не послание към цялото общество. Експертът с претенции за обективност би се почувствал като неканен гост.

Темите. Заслуга на книгата несъмнено е показаното желание да не се бяга от парливи теми и неудобни въпроси. Авторът се е постарал да подложи на размисъл богата палитра от проблеми, поставяни в публичния дебат като критики срещу БСП и нейния курс: какви са партизаните, какво значи да си комунист, има ли далавери в партията, еретична идея ли е плоският данък, има ли напрежение в отношенията с президента, и т.н. Забелязва се полемичният жар и политическата смелост да се формулират въпроси, обикновено смитани под килима. Станишев изглежда разоръжен. Сякаш няма какво да крие - и поради това няма за какво да го критикуваш. Доволен, че ти е дал щедро сюжети за собствени размишления, се впускаш в тях и оставяш на заден план Станишевото мнение. Не всички неудобни въпроси се радват на неудобни отговори. Това е нормално. Едно от условията да си голям политик е да я владееш добре тази материя на дезинформацията. На моменти Станишев демонстрира умения да се измъква виртуозно от собствените си капани, другаде не твърде убедително преповтаря партийни щампи и официални позиции. Във всеки случай, при него има развитие. Подкупващата откровеност и премерена спонтанност на разсъжденията са безспорен негов актив, който го откроява на фона на негови колеги - дотолкова подозрителни към искреността, че лишени от всякакъв импулс да я имитират.

Няма как да не се препъваме в подобни разнообразни съображения, докато прегазваме малката иначе книжка. Станишев се е оградил добре. Но какво, в крайна сметка, постига? Ако сложим настрана баналния апаратен резултат, че след книгата и рукналия подире й диалог с читателя почти никой не обръща внимание на едновременно оповестената партийна програма, могат да се посочат и други достойнства. Ще спомена четири. И четирите са формулирани преди мен - първите три от Александър Симов, четвъртото от Любен Дилов-син, затова ще си позволя само да ги предам накратко със свои думи: 1. Книгата възражда политиката в момент, в който антиполитическото говорене е на мода. 2. Книгата предоставя възможност за контрол върху лявата идентичност на БСП, като се назовават опорите й. 3. Книгата реабилитира думата „социализъм". 4. Книгата е израз на дързост на политически лидер да изрази в личен текст програмните си разбирания; такава книга липсва на десницата, която продължава да пребивава в дълг към десния избирател.

Ясно е, че извън тържествените акорди на статистиката и скритите или явни синкопи на задочни спорове с разни политически персони, водещата тема е идеята на Станишев за социализъм: в по-тесния смисъл - за социализъм с марката „БСП"; в по-широкия - за социализма като ляв. В резюме тезите могат да се обобщят горе-долу така: Текущата световна финансова криза актуализира социализма. Кризата е системна за капитализма, защото с появата на виртуална икономика е нарушен законът за единството и противоречието между труда и капитала. На опашката й идва общество, което наричаме социализъм. То ще дойде по мирен път, не с борба и революция. Ценностите му са класическите ценности на социалдемокрацията, към които българската лява традиция добавя равния шанс и толерантността към различните. Вероятно от уважение към паметта на Бернщайн, Станишев уточнява, че визираният от него социализъм не е състояние, не е обществено-икономически строй, не е система, а тенденция в развитието на обществото, процес на постоянно усъвършенстване, специфичен обществен договор. И е нещо като последна дума на лявата история. Преди век социалистите са се разделили, комунистическите им крила са водили противоречиво съществуване, с плюсове и минуси, но по своя воля след Студената война отново са се обединили. Няма външен натиск, няма геополитическо махало, има свободен избор на промяна; и негов субект у нас е БСП. Партията в този ред на мисли не е просто легитимен изразител на лявата идея, а исторически локомотив на българската модернизация. Левите са прогресивните сили в глобалния обществен процес. Защо? Защото когато една политика „носи добро и решава проблемите на големи групи хора", тя е „лява политика". Ето защо и плоският данък е ляв. Но освен че носи добро, лявата политика иска да прави повече и повече добро. Станишев цитира чл.1 от Декларацията на принципите на Френската социалистическа партия: „Да бъдеш социалист, означава да не се задоволяваш със състоянието на света такова, каквото е". Не бих се изненадал, ако и Адолф Хитлер би сложил подписа си под такъв призив за промяна. Ние и авторът можем да съжаляваме, че ФСП е нямала своя Радевски да й каже, че е права, дори когато греши. Полза от теоретични и идеологически спорове няма, защото лявото семейство е единно, а привидните различия носят езиково-географски характер: в Южна Европа са социалисти, в Северна са социалдемократи, в холандско-британска са лейбъристи. И така напред, защото ни чака още много работа за благото на хората и в името на идващите поколения.

Нарисуваната картина е обаятелна и отразява систематичен възглед с конкретна и прагматична приложимост в български условия. Губят ми се само два елемента. Първият е поколенческият. Станишев мълчи за надвисващата генерационна промяна в БСП, където постепенно си отиват поколения, относително чужди на изложените от лидера им ценности, а идват други, чиято ценностна социализация е под въпрос. Вторият елемент е националният. Станишев не се произнася за ефектите от една лява политика върху перспективата на България в Европа и света, за връзката между определен тип политическо мислене и държавна стратегия за позициониране в реалностите на ХХІ век. Предполагам, че това са насоки за бъдещи книги. И ако трябва да синтезирам впечатленията си от „Защото сме социалисти", бих го направил в два кратки извода. Книгата е силна и заслужава внимание. Станишев може повече.

Борис Попиванов